Даулагири I/ Dhaulagiri I (8167m)

  • Местоположение: Централни Хималаи, Непал
  • Първо изкачване: 13.05.1960 г. от швейцарците Албин Шелбер, Ернст Форер, австриеца Курт Димбергер, германеца Петер Динер и от шерпите Нима Дорджи и Наванг Дорджи
  • Първо българско изкачване: 8.10.1995г. от Радко Рачев
  • Изкачване Боян: 29.09.2017г., осмо българско

Нормалния маршрут по СИ гребен/ Normal Route via the NE Ridge

  • Базов лагер / Base camp: 4670m
  • Лагер 1 / Camp 1: 5690m
  • Лагер 2 / Camp 2: 6660m
  • Лагер 3 / Camp 3: 7260m
  • Денивелация от БЛ до върха / BC to summit: 3497m
  • Денивелация от Л3 до върха / C3 to summit: 907 m

Нощите преди всяка атака са винаги напрегнати, но този път спах доста добре и започнах да се подготвям около 0:45ч. Най-мъчително както винаги е обуването на обувките и седалката. Справих се с всичко и в 01:40ч. излязох навън. За първи път тръгвах към връх с пухен панталони, така че се чувствах предобре облечен. Преди мен беше тръгнал само италианеца Кала Чименти, а приятелите му Матиас и Давиде още се оправяха пред палатката. Съвсем скоро настигнах Кала, той видя, че напирам да го мина и ме пусна да водя. Тъмно, студено (минимално през нощта беше паднало до -21С) и леко ветровито- идеални условия за нощно катерене. На изток от нас ясно се виждаше мощна гръмотевична буря някъде в ниското, която продължи доста дълго. Още в първия час направих дистанция от останалите от около 200 метра, която така и никой не успя да съкрати. По едно време вятърът стана нетърпимо силен за лицето, извадих скиорската маска, сложих я и положението стана доста по-добро.

От предния опит на 15.09.2017г. знаех посоката, нагоре и вдясно и просто пробивах през втвърдените навеи. Движех се с сравнително бавно, защото пробивах пъртина, но бях спокоен, защото изгревът беше още далече и чувствах, че имам достатъчно време за всичко. От поне два часа не виждах светлините на италианците и даже си мислех дали не са се отказали.

Съмна се, стоплих се достатъчно и събух пухения панталон, за да движа по-бързо. Около 10ч. вече наближавах кулоарът, през който минаваше традиционния маршрут, но колкото по-близо отивах, толкова по-ясно виждах, че козирките тази есен бяха толкова големи, че бяха абсолютно невъзможни за преминаване.

Някъде около 11:30 часа стигнах до десния край на кулоара за върха, точно до същото място където докъдето бяхме стигнали на 15.09. Продължих траверса надясно и след 45 мин опрях в скаличките в основата на последния върхов кулоар. Ясно видях, че до билото нямам никакви препятствия и спокоен продължих право нагоре.

Катерех с една щека и пикел и се изненадах, колко бързо набирах височина. Само след половин час спрях за кратка почивка, възстанових дишането и преминах наведнъж десетината крачки, които ме деляха от билото. Излязох и пред мен се откри панорамата, която отдавна бях очаквал да видя. Всичко беше покрито със сняг и обстановката видимо нямаше нищо общо с това, което бях виждал по-всички снимки от върха. Разстоянието до най-високата точка изминах за около десетина минути и точно в 13:10ч вече нямаше нагоре- Даулагири беше в краката ми.

Зарадвах му се само за миг и бързо се организирах да направя снимки, да взема GPS точка и разбира се да забия българското знаме за десети път в 8000+ метровата ми кариера. Термометърът показваше -11 градуса, но вятърът започна бързо да ме охлажда, само за десетина минути и двете ми камери изключиха една след друга, събрах всичко и поех надолу.